Общо показвания

вторник, 24 ноември 2015 г.

Разходка под земята: в Минния музей - Перник


Случайността може да те отведе на невероятни места, дори под земята – при това съвсем буквално! Зад тези думи няма никаква фатална символика, просто наскоро попаднахме в един от най-интригуващите и нестандартни музеи в България. Разбира се, всеки музей е уникален, интересен и обогатяващ по един или друг начин, но Минният музей в Перник си е истинско преживяване... 


Пернишкият минен музей е единствен на Балканите и третият подобен в цяла Европа. Открит е през 1986 г. – по-точно на 26-ти август, в два от запазените тунели-галерии на Старите рудници. Те от своя страна водят началото си от далечната 1891 г. – тогава е открит първият рудник. 

Стигаме до Перник лесно и приятно – с влак от Централна гара София. Влаковете са модерни и комфортни, и не са скъпи – излиза по 4 лева на човек за отиване и връщане. Пътуването отнема под 1 час. От гарата в Перник поемаме направо към музея, който се намира на 15 минути с бавна крачка, а пътят ни минава през прекрасния пернишки парк. Той си е забележителност сам по себе си – прилича повече на ботаническа градина, отколкото на обикновен парк и в него има растителни видове от цял свят. 


В Пернишките мини може да се влезе само в група – минимум 5 човека, а най-много 20. Ние сме четирима, но любезните хора от музея ни правят жест и ни пускат.


В мините на Перник

До входа на музея виждаме запазено вкаменено дърво, което е на повече от 5 млн. години! Наричат го „дървото на щастието“ – миньорите са имали традиция да го докосват на влизане в подземията и са вярвали в това, че то ги пази от беди и злополуки. Изобщо в рискова работа като миньорската има доста суеверия, традиции и „вътрешни“ обичаи – нещо, в което се убеждаваме още няколко пъти по време на разходката из галериите. 



Рудникът е работил активно до 1966г. Историята на музея започва някъде в началото на 80-те години на миналия век. Тогава група миньори от града посещават известната (може би главно на миньорите) солна мина Величка, която се намира в Полша. Тя е един от най-забележителните подземни минни музеи. Посещението е толкова впечатляващо, че българските миньори са истински запалени от идеята и предлагат и у нас да се направи подобен музей. 

И това се случва – през 1986 г. отваря врати Пернишкият минен музей, с което се поставя началото на една нова история и успешен опит да се съхранят традициите и интересните истории на минното дело в България. 


Влизаме в дългите и доста тъмни тунели на галериите, които днес са музейно пространство. Те са с обща дължина 630 м. И в тях са обособени трийсетина изложбени ниши, в които могат да се разгледат различни предмети, които нагледни проследяват историята на въгледобива за повече от един век. Още на входа ни раздават сигналножълти каски като превантивна мярка – все пак сме в мина, макар и неактивна. 

Из тъмните коридори могат да се видят страшно много и все интересни неща – стига да има кой да ти обясни какви са. За щастие нашият гид изглежда истински отдаден на историята на мините и ни разказва интересни истории. 


Виждаме съвсем истински електрически локомотив от 1925 г., с който миньорите са се придвижвали в галериите. По цялото протежение на тунелите има изградени линии, подобни на трамвайните, но в пъти по тесни. Е, не ни дадоха да се повозим, но човек може да си направи снимки. Платформата с дървена бъчва поражда хитри усмивчици, но се оказва, че това е буре за вода, а не за вино – заради условията в рудниците работниците е трябвало да пият по 5-6 литра вода, че и повече. 


Виждаме и съвсем истински въглищен пласт, както и леко изненадващи фигурки на гноми. Изглежда миньорите си имат собствен фолклор, в който битува вярването, че дребните митични същества пазят работниците от беди и злополуки под земята. Има логика!

Докато се разхождаме из галериите виждаме много и различни предмети, използвани в работата на миньорите – ръчни колички, тарги, специални карбитни лампи за осветление от началото на миналия век, различни машини, както и макет на кон в реален размер. 


Конят дърпа дървена вагонетка с въглища и представя една доста реалистична картина на това как са се случвали нещата в мините навремето. Изобщо – доста познавателно преживяване!

До 1922г. в пернишките рудници са работили 350 коня, от които близо две трети - изцяло под земята. Това, което днес е мултимедийната зала на музея всъщност е било подземна конюшна – на точно 50 метра под земята. 


Ще видите и иконостас на Св. Иван Рилски – закрилник на работниците, и светец свързан с мините благодарение на древна легенда*. 

Има още чудати и старовремски предмети - екипировка, минни телефони и средства за комуникация, предпазни средства, самоспасители и разни други неща, чието име излита незабавно от главата. 

Цялото приключение под земята трае около 40 минути, и към края вече сме се понамръзнали. Според екскурзовода ни температурата в галериите е постоянна и е малко над нулата. Добре, че идваме през ноември и си носим якета! 

                                                            Легенда за св. Иван Рилски





Според легендата Св. Иван Рилски се явил в съня на един човек и му посочил мястото, казвайки: „Отидете и започнете да копаете. Ще откриете черно злато”. Човекът разказал за съня си и според историята така били открити пернишките залежи на въглища. 

Разказват, че човекът, който видял „черното злато” в съня си е казал: „Познах го! Това е св. Иван Рилски, който дойде да ни спаси”. Оттогава миньорите вярват, че св. Иван Рилски е техният небесен покровител. 


Легендата свързва светеца и с друга случка, години по-късно. Рудникът вече работил от години, когато се случва инцидент с група миньори. Те са затрупани при срутване на земния пласт. Според преданието в момента, в който заклещените миньори вече очаквали сигурната си смърт, се появил човек, целият облечен в бяло. Той носел в ръката си светилник и извел уплашените хора до изход измежду срутените пластове. 

Подземни параклиси на Иван Рилски има и в други рудници в България. Този в Минния музей на Перник е поставен през март 2012 г. 

Няма коментари: