Общо показвания

четвъртък, 24 септември 2015 г.

Едно пътуване до Турян или какво им е магическото на Родопите


Родопите са магическо място. Точно така, казах го – може би най-изтърканото клише, когато става дума за Родопите, е именно „магическо“. Истината е, че е ужасно трудно тази дума да се пропусне, когато става дума за родопския край. Затова няма да се съпротивлявам на стилистичното самоубийство, което представлява поставянето на това изречение съвсем в началото на този малък разказ, или ако щете – пътепис. Дори ще го повторя: 

Родопите са едно наистина магическо място!

Чувал съм толкова много хора да разказват за Родопите... и тук е мястото да си призная – за трийсет години аз не бях стъпвал там, поне не така, че да усетя мястото и да се потопя в атмосферата. Всички светнали от ентусиазъм (понякога - с нотка на носталгия) очи и разкази на тема „родопските села“, „родопските хора“ или „родопските песни“ от приятели и познати някак ме подминаваха и само бегло ги регистрирах. Само от време на време се заричах в себе си да поправя тази грешка. Най-малкото защото вярвам, че е грях да не видиш поне общоизвестните красиви и живописни места в България.


И грешката бе поправена. Тъкмо навреме. Струпване на почивни дни в края на астрономическото лято по случай голям национален празник – събитие, познато у нас и като „голямото преселение на народа“ от градовете към по-красивите, по-тихи и по-спокойни части от Родината. По щастливо стечение на обстоятелствата по това време имам и рожден ден. Едно пътуване винаги е подарък, особено когато те среща с нови и непознати места и хора.  

Тръгването е прозаично, но си струва да се отбележи. В събота потегляме от София в не много ранните часове – т.е. около 9 сутринта. Две семейства във високо проходима кола. Посоката е Смолян, и по-точно – едно малко планинско селце, за което ще стане дума малко по-късно. Ремонтите по магистрала Тракия продължиха цяло лято, продължават и през септември. Магистрала „като слънце“ е стеснена до индийска нишка от автомобили и изнервени шофьори. Два часа = 90 изминати километра. По пътя основната забележителност са прегрелите коли в най-дясната лента, както и отбрани хитреци, които се опитват да задминат колоната в същата тази „бавна“ лента, само за да образуват още една „тапа“. Пътуването, а и почивката, обаче а още в началото си, което означава, че все още имаме ентусиазъм и настроението е на добро ниво. 

След няколко часа, вече поизгладнели, пристигаме в Бачково – спирка по пътя, която явно доста хора са избрали за дестинация за почивните дни. Цари приповдигнато настроение по стръмната пътечка към манастира сред дим на кебабчийници и дълга редица от сергии, които незнайно защо ми напомнят на... Китен през юли. В общи линии личното ми преживяване се свежда до следната снимка: 


Не съм сигурен, че разглеждането на манастира ще е особено приятно сред толкова голяма масовка, и се оказвам прав. Нервна опашка от миряни, стиснали свещи. „Разпоредителка“ се кара на хората, които гравитират около нестройните редици, (не особено) търпеливо чакащи реда си за да видят и да се докоснат до известна чудотворна икона. 

Обстановката обаче не е особено чудотворна и предразполагаща към вглъбяване в себе си и тиха молитва, затова решавам, че за мен Бачково е просто крайпътна закусвалня и нищо повече – поне днес. Може би съдбата ще ме срещне с мястото и манастира в някой друг момент, в който ще мога да се насладя на всичко. Местността е наистина красива! За мен най-голямата атракция си остава павилиончето с аудио касети (!) и дискове, от което дъни някакъв не много родопски и не особено автентичен фолк.

Продължаваме към целта, която вече може би е време да разкрия - малкото родопско селце Турян, в което планираме да прекараме почивните дни, да се отдадем на почивка и горски разходки, като междувременно гравитираме и около избрани местни забележителности. С малко превъртане на лентата напред (и известно количество завои, на които леко ми прилошава) почти сме стигнали до Смолян. Вече започвам да разбирам за какво става дума с цялата родопска история. През цялото време – забележителни гледки около пътя. Не съм бил в Алпите, но често съм си представял някакви подобни неща – зъбери, борове, странни мъгли по върховете наоколо, въпреки яркото, все още лятно слънце. Зловещите дупки по пътищата около Пампорово обаче ми припомнят, че сме си у нас, на сигурно. И тук се вихрят страховити ремонти, неизменно свързани със стеснения на и без това тесния, криволичещ и стръмен път. Бъбреците и пломбите страдат, но очите се радват на красотата наоколо. Страхотно е. 

Успявам за кратко да видя Смолян, но само пътьом. Оставяме града за по-късно и се отправяме към базата ни за тези няколко дни – село Турян


Селцето се намира на няколко километра над Смолян и до него се стига по черен път. За щастие автомобилът ни е достатъчно висок, пък и шофьорът ни е опитен. Първото, което забелязвам, е оглушителната тишина. Посред бял ден тук е толкова тихо, че можеш да различиш различните звуци – вятър, полюшващите се листа, птичка, собствените си стъпки. 

Когато попадам на ново за мен място обикновено ми се иска да разбера повече информация за града или селото, за местните забележителности или пък да погледна по-отблизо жителите... тук не е така. 

Спокойствието е толкова всепоглъщащо, че просто искам да му се насладя напълно. Всяка информация ми се струва излишна. Така или иначе, историческата и културна справка оставям за енциклопедистите, докато за мен Турян ще си остане по-скоро лично и интимно преживяване. Селото има цели четири махали, както и малък център с църква (която е затворена), кметство и нещо, което изглежда някога е било училище. Няма много жители и има доста празни и запуснати къщи. Повечето са ужасно красиви.


Колкото и да се опитвам да избягвам клишетата и тук нещата се свеждат до няколко думи, познати до болка от стотици подобни истории за пътувания: „спокойствие“, „тишина“, „магическо“, „невероятни гледки“...


Хубавото е, че за няколко кратки момента успявам да се отърся от вцепенението, породено от всичката красота и неземност на заобикалящото ме, за да направя няколко снимки. 





Въпреки че, като типично градско момче, се бях подготвил за сурови планински условия (разбирай пълна раница в топли дрехи, яке и термобельо), времето се оказа приятно топло и дори ослепително слънчево. Е, не ни подмина и дъжда, но в Родопите природата е красива дори когато е леко сърдита.

            

На следващата сутрин решаваме да отделим деня за малка обиколка и се отправяме към поредица от красиви селца в Родопите – Арда, Могилица, Исьовци, Горна Арда. Наблизо е пещерата Ухловица, но я оставяме за някой друг път. Отново по стръмен черен път, който прераства в тясна пътека в гората, достигаме до ето това уникално място, наречено Гераница – над с. Горна Арда, съвсем близо до границата с Гърция. 


Ето това вече наистина е като от приказките – кътче, направено от дърво, на което можеш да хапнеш вкусно, а и да преспиш в малка дървена хижа. За пореден път откривам, че в планината сякаш стомахът е бездънен, а храната (всяка храна!) е ужасно вкусна. В Гераница наблягам на родопските манджи – клин, патетник, както и страшно вкусен качамак. 


На другия ден е време за слизане до Смолян за разходка и среща с роднини. Времето обаче решава, че разходката трябва да остане за друг път – вали силно и градът изглежда като нещо средно между Туин Пийкс и моята собствена представа за идеалния декор за фентъзи филм.


Вечерта се връщаме в Турян, за да си починем в невероятната, почти стогодишна къща, направена изцяло от камък. През цялото време обаче погледа ми привлича съседната, също каменна и май изоставена къща. По-късно, когато преглеждам снимките, разбирам че съм снимал предимно нея...


Малко преди свечеряване гледката над селото изглежда така:


Всяка история, дори и най-хубавата, си има край. В този случай краят представлява лежерно пътуване с крайна цел – София. Истината е, че на никой не му се прибира особено, затова решаваме да се върнем по „стария“ път през Девин и Кричим. Спираме за почивка край язовир Въча. Още едно красиво парченце от България.



От завоите отново ми става лошо, но след като слизаме в равнината пътят ми става скучен и прекалено прав. Родопите вече ми липсват. Явно магията, за която всички говорят, е хванала и мен в капана си... 

Сега нямам търпение да се върна. 

1 коментар:

Dinko Nenov каза...

Мойното Турян майци!
Обичам това село Турян където е било мойто детство и от където са и мойте роднини от страната на пра пра баба ми Руса и майка ми Руса!А който е гостувал не му се тръгвало!Звездите като ,че ли са близко нощем а денем слънцето се радва на всеки който е станал рано да го посрещне!Всяка махала си има свойта красота!Тук има 3 църкви 1 параклис !Джамия няма и българомохамеданите ходят с христяните задно в църквите!Особено Църквата" Успение Богородично", която е строена във времето на турското иго с видение върху полегата стена на която са видяли образа на Мадоната с младенеца!И след като е построена с дарения от българите по изискванията от главния път покрива да е по нисък от човек на кон с вдигната ръка!Много хора от различни вероизповедания са се излекували като са повярвали и преспали на празника 15 август всяка година!В селото винаги е имало и събор с кръшни родопски хора!А хванеш ли се веднъж на хорото забравяш тревогите и лошотиите!Много се е писало ,а и много ще се пише!